Пекин: Градът на Императора и Великата Китайска Стена

Предишната ни статия остави нашата история за Китай на гарата в Шанхай, минути преди да се качим на високоскоростния влак за Пекин. Днес подхващаме отново разказа си, там където спряхме. Пътешествието ни смени крайбрежния курс и се засили рязко с 350 км/ч по релсите към столицата на Народна република Китай – Пекин.

350 км/ч е невероятна скорост за влак, особено ако концепцията за влак е изградена върху машините на БДЖ.

Трудно можем да сравняваме Китай с родната действителност, а и не искаме да го правим. В Китай чудесата не спираха от момента, в който пресякохме паспортния контрол и този влак беше поредното изумително нещо.

Няма да говорим, обаче, за железопътната инфраструктура, която позволява тази невероятна скорост, нито ще коментираме способностите на самата машина, вместо това ще говорим за далеч по-тривиалното, но съвсем естествено за пътуващия, впечатление от комфорта на влака.

Влакът беше много уютен и чист, а седалките изключително удобни. Въобще културна обстановка, която яко ни шашна. Разстоянието, което трябваше да преодолеем до Пекин беше 1300 км. Времето предвидено за път – 4 часа и половина. Летяхме с огромна скорост по релсите, а вътре във влака дори не се разбираше, че се движим.

Дадоха ни дори чехлички, за да ни стане комфорта пълен, а една служителка от време на време обикаляше влака и наливаше щедри дози чай на пътниците. В цената на билета имахме включен обяд, който се състоеше най-вече в ориз и зеленчуци.

Между другото, влакът разполагаше с вагон-ресторант където можеш да си вземеш нещо допълнително за хапване. Имаше плодове и салати, редом със странните китайски храни. Също така, във влака има чешми с безплатна питейна вода пред всеки вагон. Имаше хигиенистки, които чистиха тоалетните постоянно,а чистa тоалетна във влак е нещо, което си струва да се отбележи. За нас остана само да изпънем крака и да се наслаждаваме на сменящите се картини на небостъргачи, градове и още китайски чудеса. Между другото, пресякохме и Яндзъ, трета по дължина река в света.

Оставихме Шанхай при температура от 10 градуса. 4 часа по-късно заварихме Пекин с десет градуса под нулата. Приближавайки се към крайната ни дестинация, започнахме да виждаме замръзнали реки и езера, въпреки, че слънцето си грееше. В Пекин 20те градуса разлика ни връхлетяха безмилостно и за първи път тази година усетихме истински студ. Въпреки ясното време и греещото слънце, за трите дни, които прекарахме в Пекин температурата не се качи повече от минус десет.

Жестоко време, изключително сухо, без парченце сняг и страшен сибирски студ, от който мислите замръзват в главата. Пекин ни посрещна сурово, не само заради времето, а заради безумните задръствания, които трябваше да преодолеем от гарата до хотела. Краткото разстояние от 8 километра изминахме за повече от час.

Проблемът с трафика в столицата на Китай е покъртителен, въпреки съществуването на кръстовища на три и повече нива. Заради това се смята, че въздухът в града е доста замърсен и всички носят маски. В хотела имахме машина за пречистване и маски, които можехме да използваме навън. Чувствахме се все едно сме на друга планета, но се оказа, че въздухът в София е по-замърсен. Поне китайците се опитват да се борят с това и измислят всякакви ограничение за шофьорите. За да получиш регистрационен номер участваш в томбола, а ако те изберат цената за номера е равна на 10 000 лева.

Първата спирка беше Китайската стена, участъкът Мутянуй, намиращ се на около 70 км на север от Пекин. Великата стена е една от най-известните забележителности в световен мащаб и очакванията ни бяха големи. Трябва да признаем, че ни шашна със своята внушителност. Първият поглед, който й хвърлихме беше от подножието на хребета, по който тя се вие и от тази позиция изглежда впечатляваща.

Докато се разтоварвахме на паркинга, зяпахме Китайската стена и правехме снимки като обезумeли. Малко по-късно се натоварихме на един малко раздрънкан седалков лифт тип „Драгалевския“ и стъпихме на стената. Докато висяхме на лифта и прескачахме стръмнината до билото, си мислехме за всичкия непосилен труд, който е бил хвърлен за изграждането на стената на такова труднодостъпно място. Разходихме се по нея и се уверихме, че все още стои здраво там и пази Китай от външни нашествия. Близо до стената хапнахме в един ресторант, който ни предложи доста вкусен набор ястия, но за кухнята в Пекин, за патицата по Пекински и вкусното хапване ще разкажем в следващата ни статия.

Ако стената ни шашна, то Забраненият град, императорския дворцов комплекс в Пекин, надмина очакванията ни. Това невероятно пространство, заемащо площ от над 72 хектара, надхвърля всяка представа.

Типична китайска архитектура в най-добрия и красив смисъл, изпълва пространството на Забранения град. Дворцовият комплекс, предназначен да приютява императара и неговото домакинство, е най-внушителният израз на властта, с който се бяхме сблъсквали до сега. Над 8000 стаи, разпределени в 980 сгради и всичко това обградено от стена висока 8 метра.

Тези цифри, макар и сухи , говорят съвсем ясно за мащаба на дворцовия комплекс. И ако императора отдавна го няма, то значението на мястото не се е променило. Внушително по размери и мащаб, това е сърцето на града, на Китай, на историята и културата на тази държава. Забраненият град е опорната точка, около която се изграждат символите на държавността в Китай.

Пред него е огромният площад Тянанмън. Особено място от изключително значение за Комунистическата власт в Китай – това е мястото, където е прокламирана републиката, където се помещава мавзолеят на Мао и където се отбелязват официалните празници. Тянанмън е продължение на Забранения град, като заедно оформят сърцето на съвременен Китай.

Между другото тук няма да чуете никой да говори за протестите на Тянанмън, за танковете и безредиците. Това сякаш не се е случило. Нашият екскурзовод, който подробно обясняваше за императорските династии и историята на Китай, за Мао, за комунизма и за новия икономически облик на Китай, не спомена и половин дума за протестите от 1989 година.

И в тези мигове, усетихме, че сме в авторитарна държава. Спокойствието на Шанхай и космополитното разбиране бяха останали зад гърба ни. Пекин беше различен, по-суров и по-китайски. Тук връзка с Facebook, Mесинджър, Viber и WhatsApp нямаше. За сметка на това полиция и „доброволци“, които съблюдават спазването на реда имаше на всяка крачка. Без да преувеличаваме, такива се срещаха на всеки 50 метра.

Дори в градския транспорт се возеха „доброволци“. Това видимо присъствие на държавата в еджедневния живот, ни показа другата страна на Китай, тази която до този момент държахме на страна, а в Шанхай почти бяхме забравили. Въпреки свободния пазар и капиталистическата нагласа, политически Китай оставаше тоталитарна държава. Първоначално неосъзнато, а впоследствие съвсем явно, започнахме да усещаме тази сянка над нас и в голяма степен си тръгнахме с облекчение от Пекин, където студеното време остана да сковава града след нас. Време беше да се върнем обратно на топлия бряг на Южнокитайско море, първо Хонг Конг, а после азиатската столица на хазарта – Макао.